Най-красивото цвете

Живели някога една баба и един дядо със своите палави внучета Петър и Силвия. Пред къщи имали градинка с много красиви цветя. В страната на цветята прекрасно бяло цвете разпервало парашутчетата си. Случило се, че духнал вятър и отронил едно парашутче. То летяло над света и си казвало:

- Ах, колко е голям светът!

Когато вятърът утихнал, малкото парашутче паднало в градината на Иво и Катя и прошепнало:

- Ах, колко съм уморено! Спи ми се.

И малкото семенце заспало. Не минало много време и дошла зимата. Завалял пухкав сняг, хълмът се огласял от детски весели гласчета. А малкото семенце от време на време се пробуждало и се чудело, какво е това. Минавали дни и седмици. Слънцето вече греело по-силно и снегът започнал да се топи. Кокиченцето носело вестта, че идва пролетта. Всички хора се радвали. Семенцето растяло, растяло и се показало над земята. Огледало се и видяло, че в градината няма нито едно от неговите братчета. Другите цветя си приказвали:

- Какво е това цвете? Откъде е дошло? То никак не прилича на нас.

Цветенцето ги чувало и срамежливо се гушело сред плевелите. Веднъж, като се разхождали, двете деца видели малкото цветенце и се смилили над него. Започнали да се грижат за цветето. Те го поливали и плевели от тревата. То растяло, станало най-красивото цвете на света. Когато прецъфтяло, се превърнало в снежнобяла пухкава топка, сякаш било от вълна. Не щеш ли, духнал вятър и отронил парашутчетата му. Навред притъмняло, завалял дъжд. Когато той преминал, всичко увяхнало. Тази беля направил Киселият дъжд. Като излезли навън децата, какво да видят! Цветята, тревите, дърветата били мъртви. Иво и Катя намерили едно малко парченце от цветето и го помолили, да ги отведе след Киселия дъжд. Тръгнали те да гонят дъжда. След като го стигнали, децата го попитали, защо е направил така. Дъждът нищо не им отговорил, а започнал да се надува, надувал се - посинял от гняв. Децата не се уплашили, подготвили се за тежката борба. Обзет от злоба, Киселият дъжд така се издул, че се пукнал и никой повече не го видял.

Кой каквото прави, за себе си го прави! – рекли мъдрите старци и научили децата, как да съживят гората и да отгледат още по- хубави цветя. После всички радостно отпразнували победата. Петър и Силивия посели пак своето парашутено цвете и градинката им пак станала чудно красива.